Доц. д-р Енчо Мянушев

Глобалното партньорство за почвата е инициатива на ФАО, лансирана през 2012 г. от 144-тия Съвет на организацията в подкрепа на почвата като безценен, ограничен, трудно заменим и практически невъзобновим природен ресурс с ключова роля за изхранване на нарастващото население на земята.

През 2013 г. глобалното партньорство за почвите определи основната тема на Световния ден на почвата: "За здрави и продуктивни почви"; през 2014 г. - "Почвите - основа на земеделие"; през 2015 г. "Почвите - здрава основа за живот"; през 2016 г. - "Почви и бобови - симбиоза за живот"; през 2017 г. - "Грижата за планетата започва от почвата".

Сега се разработват различни изследователски проекти, свързани с почвите у нас. Реализацията на научните изследвания предполага взаимодействие между различни дисциплини като почвознание, агрохимия, геология, хидрология, екология, климатология, горско стопанство, биология на почвата и др.

Едно от основните направления, в които са насочени усилията на международната общност през последните години е устойчивото земеделие. То представлява единна система, която включва почва - климат- земеделие - население -деградация

Като се има предвид, че на фона на непрекъснатото нарастване на демографското натоварване и очакващите се климатични промени на земното кълбо почвените ресурси остават постоянни, деградационните процеси се засилват и подходящите за земеделие земи намаляват, то очевидна е важността на оценката на почвите и ролята на почвознанието в системата. Това е напълно естествено, тъй като според ФАО 98% от калориите и 93% от протеина, които служат за храна на човека се произвеждат от почвата.

Към тези глобални процеси, които не подминават и нашата страна се намесват и специфичните геосоциоикономически промени, които предопределят в настоящия период засиления интерес към инвентаризацията на поземлените ресурси у нас.

С преминаване от уедрено към по-дребно парцелно земеползване, което е близо 2 пъти по-дребно, отколкото през 40-те години на миналия век и увеличаване броя на претендентите за земеделски земи (около 45% от активното население) се проявяват проблемите при земеразделянето. На преден план все по-често излизат въпросите свързани с качеството на земите на площи с минимални размери в строго определени граници.

За 27-годишния период на прехода почвоведите у нас се оказаха забравени. Ние сме може би единствената страна в света, която е изработила почвени и агрохимически карти на 80% от равнинната и хълмиста територия на страната в мащаб 1:10 000. През 21 век само за 30% от територията на земната суша са публикувани почвени карти в мащаб 1:1 000 000 и по-едър. Състоянието на изученост на почвите в страните от Европейската икономическа общност според проф. Jamagne др. 1993г., е било далеч по-слабо от това в България. Както е известно, първата почвена карта на страната е публикувана преди 60 години в мащаб 1:500 000, а последната обобщена почвена карта в мащаб 1:400 000 е от близо 30 години и въпреки тези традиции в областта на почвознанието и почвената картография, почвоведите позволиха да се допуснат грешки при осъществяването на аграрната реформа. Това се дължи преди всичко на факта, че се подцениха редица методични въпроси, които трябваше да предхождат земеразделянето като:

Какви са възможностите на едромащабните почвени карти в Мащаб 1: 25000 и 1:10000 за извършване на земеразделянето в различните почвено-климатични райони и за оценка на почвените ресурси.

Каква е хомогенността на картографските единици очертани върху картите изработени от голям брой почвоведи за един период от 40 години.

Каква е гъстотата на описаните и анализирани профили, отбелязани на почвените карти и вероятността за екстраполиране на тази информация за целите на земеразделянето.

До каква степен хетерогенността на агропочвените групи може да се използва като база за оценка на земите и съответно за земеразделянето.

На каква база да се оценяват ерозираните и плитките почви за земеразделянето.

Догматичното използване на резултатите от едромащабните почвени проучвания за целите на земеразделянето, без да се изяснят посочените по-горе въпроси, беше груба грешка и последиците не закъсняха. Това са огромният брой възражения по представените земеустройствени планове и многобройните атаки, отправени неоснователно към Института по почвознание "Н. Пушкаров" в много централни вестници.

Не по-маловажни са и някои решения от административно-организационен характер. Типичен пример е откъсването на звеното за едромащабни почвени проучвания от самия почвен институт и създаването на дирекция "Почвени ресурси и качествена оценка на земите" към Министерството на земеделието, въпреки категоричните възражения на научния колектив на Института. Това звено, което беше продължител на традициите на едромащабното картиране в страната и разполагаше с цялата институтска информация за почвите в България, беше ориентирано към изграждане на информационна система и експертиза, вместо да бъде пряко заангажирано като работен орган на Министерството на земеделието с непосредствените задачи на земеразделянето.

Погрешно беше и предоставянето на земеразделянето на фирми, нямащи нищо общо с оценката на земите, без да потърсят форми за включване на целия научен потенциал от почвоведи за решаването на една такава голяма задача.

Все по-засилващите се контакти със западноевропейските и северноамерикански почвоведи и утвърждаването на легендата на ФАО като световна справочна база за почвените ресурси, налагат ревизиране на някои от досегашните схващания за почвите в България

На първо място това е за ерозираните и плитки почви. Според Ончев и други автори те са 78% от територията на страната и се нуждаят от по-подробни разработки. Обвързването им със зоналните почвени типове няма нито генетичен, нито агропроизводствен смисъл. Те трябва да се оценяват в зависимост от техния строеж, състав и свойства, а не от това в зоната на кои почви са разпространени.

Заслужава внимание и въпроса за агропроизводствените групи. Това се чувства при опитите за обвързване на агрохимическите изследвания с почвените ресурси и при определяне на категориите земи при земеразделянето.

Таксономичната система, използвана в България е тази предложена от акад. Герасимов) и усъвършенствана впоследствие от българските почвоведи (Танов, Койнов, Йолевски, Пенков, Нинов, Колчаков, Теохаров и др.). Като защитник на генетико-географския принцип в класификационно отношение той обвързва почвените ресурси на България със строго определени географски зони. Този подход, макар и оправдан, затрудняваше корелацията с другите таксономични системи. Поради тази причина бе използвана разширена форма на базова класификация на почвите, предложена във връзка със земеразделянето, чийто автори са посочени по-горе. Тя добре корелира с американската таксономична система, легендата на ФАО и световната справочна база за почвените ресурси.

Почвите се дефинират въз основа на ансамбли от характеристики за целия профил, а не само от диагностични хоризонти. Устойчивото земеделие като система, включваща климата и населението, дава основание да бъдат разгледани наред с чисто почвени въпроси и някои свързани с почвения климат, и да се проследят взаимоотношенията между почвените ресурси и някои демографски и социалноикономически фактори.

При налагане на зоните с температурни и водни режими на почвите се оформят около 56% от земите, които имат сравнително благоприятен температурно-воден режим. При 24% ограничаващ е водният режим, а при 20%-температурният. Тези цифри показват, че като страна разположена в умерената климатична област България е в значително по-благоприятно положение отколкото средно за света.

След промените в началото на 90-те години почвената наука продължи да ползва световния опит. Бяха проведени две Българо-американски изследвания в Южна и Северна България, в който участваха голям брой учени почвоведи от България като Бояджиев, Колчаков, Теохаров, Мянушев, и др. от САЩ - проф. Ричард Арнолд. Резултатите от съвместното проучване бяха включени в световната база данни за почвите.

Активен период се очерта първото десетилетие на новия век, съвместно с европейските учени и колективи бяха унифицирани методите на изследване, диагностика и класификация на почвите почвената картография, деградацията и замърсяването на почвите и водите, биометоди и използването на биогаза и др. Но същевременно бяха забравени важни национални задачи, свързани с фундаменталното и приложно почвознание, агрохимическото обслужване, което бе възстановено чак през 2008-2011 г. от проф. Теохаров, и проф. Русева.

Натрупаната богата научна информация все още и сега се използва, но тя трябва да се актуализира непрекъснато, защото почвите са подложени на постоянен антропогенен и техногенен натиск. Това става с почвите в райони с интензивно производство (най-вече на зърнено-житни, зимна рапица, слънчоглед и царевица), а именно-намаляване на органичния въглерод, засилване на процесите на дехумификация, замърсяване и деградация на почвите от монокултурното отглеждане, като се намалява структурата, свойствата, качеството и хранителния баланс. Неправилната система на обработка, мелиорации и растителнозащитни методи засилват тези неблагоприятни процеси.

Необходимостта от възстановяването и прилагането на агрохимическия и агроекологически контрол с държавно съдействие е наложително, за да не се нарушават принципите и нормите на селскостопанското производство, ползването и опазването на почвените ресурси.

Държавните органи трябва да се доверят на почвената наука, която все още има нужния потенциал. За целта научния, управленски и държавен субект ще трябва да се нуждае от нови идеи, нов подход и ново мислене за приложение на научните постижения.